Разберете, във война сме. Студена, но много сериозна.

Нима войната вече е в България? Отряди на противника щурмуват София и ни нападат по подлезите. Телевизионните говорители са минали на фалцет, вещаейки неминуем крах на Третата българска държава, ако не и на Запада като такъв. Подкрепят ги дискретно социологически агенции с подходящи графики. В самата управляваща коалиция БСП чертае червени кремълски линии, ИТН обявява, че времето на компромисите е изтекло, а ДБ вдига червени флагчета и жълти картони.

Защо е тази радикализация?

Множат се протести по всички възможни поводи и, разбира се, горката Северна Македония отново се размахва из медиите като заплаха срещу прозападните елити от страна на предполагаемия русофилски и сърбомански народ. Специфичен признак на кризата е, че не минава ден без президентът да се изкаже по някоя тема и няма кой да му подшушне, че малко прехвърля мярката.

Сякаш се върнахме във времето на прехода, когато приятели и дори семейства се разделяха въз основа на политически пристрастия. Сега тази драма се разиграва основно в социалните мрежи. Ако някой се наеме да преброи блокиранията във Фейсбук на събеседници, които ви вбесяват идеологически, вероятно ще имаме и цифров израз на радикализацията. Само дето днес е по-сложно. Ако през 1990-те се караха комунисти и антикомунисти, днес всеки е срещу всеки – евроатлантици срещу путинисти, нови политици срещу предишни, президентски срещу антипрезидентски, турци срещу българи, мейнстрийм партии срещу наследниците на цирк "Атака" от "Възраждане"…

Не само фрагментирането на фронтовите линии е ново: днес партиите като че ли не предлагат управленски алтернативи – задоволяват се да охулват опонента и това взаимно охулване започва да истеризира гражданството. Че всинца са маскари – това преди беше частно мнение на аполитичния българин: днес тази скудоумна мисъл е изпълнила всеки ъгъл на публичността – политиците крадат, некадърни са, служат на чужди интереси, българска работа. Дето се казва – да вдигаме чукалата и да разпускаме държавата.

Обувките на Петков ли са най-важни?

Ето и един пример: Връща се Кирил Петков от САЩ с обещание за доставки на втечнен газ, който да компенсира едностранния шантаж на Русия. Вярно, не знаем още много за сделката. И все пак как го посрещат? Едни не вярват, че нещо е постигнал, превеждат американското комюнике, където не се споменава газ. Други правят сметки, за да ни докажат, че няма как американският газ да е по-евтин от руския, имало транспорт, втечняване, загуби. Трети разконспирират прословутите посредници, които щели да оберат каймака на сделката, защото нали комунизмът ни е научил да мразим търговеца-паразит. Четвърти просто лъжат, че Петков не се е срещнал с никакви важни хора във Вашингтон, а журналистите се разсейват в името на всичките гледни точки. Пети са най-автентични: организират подигравки за смачкания панталон и неуставните обувки на българския премиер, сниман до Камала Харис.

Така е за всичко. Ако дадат нещо на пенсионерите, новина ще е, че пощата е била хакната или че междувременно агнешкото е поскъпнало. Ако се появи на хоризонта инвеститор, незабавно бива разобличен като албанец, путинист или бивш служител на някого. Ако ни обещаят, че ще отбиват някакви стотинки на колонката за бензин, всички в хор почват да викат, че не било ясно как ще става. Да не говорим за по-сложни политически уравнения от типа на това, че щом превозвачите искат хубави пътища, трябва да са готови да плащат тол-такси. Ами защо да не протестират и против таксите, и против лошите пътища?

Не казвам, че не бива да критикуваме управляващите: с реформите са до никъде, не смеят да заемат принципна позиция за подкрепа на Украйна, карат се, създават усещане, че сме пред избори. Но погледнете го от другата страна. България не е била в толкова тежко положение от Втората световна война насам, а кризата ни заварва начело с един фрагментиран парламент, с ожесточена опозиция и деморализиран народ. Оттатък Черно море една тоталитарна империя насочва срещу нас ядрените си ракети и поставя в бойна готовност "петата си колона", въоръжена не само с тролове, но и с рафинерия, продажни партии, криминални зависимости. Как реагират политиците пред лицето на опасността? Радикализират се – с надеждата, че ще привлекат някой и друг процент избиратели. Нещо повече, тази радикализация се харесва, възприема се като принципност, като решителност.

Чакат ни тежки години

Имам чувството, че нашите съграждани не си дават сметка за сериозността на ситуацията. Разберете, ние сме във война: студена, но много сериозна. Защото граденият с десетилетия мирен ред в света беше брутално погазен от членката на Съвета за сигурност, която следваше да го опазва. Провали се планът на западните демокрации да повлияят на диктатурите посредством мирна търговия. Оказа се, че диктатурите използват добронамереността на Запада, за да разработват нови оръжия и технологии на дигитална пропаганда, а мирът е само военна хитрост.

Най-вероятно ни чакат тежки години. Инфлацията няма да спре, ако речем да пълзим пред "Газпром" и да приемем техния унизителен диктат. Няма да прокопсаме, ако се откажем от еврото и възстановим гордия си финансов суверенитет, обратно, чака ни Виденова хиперинфлация. Няма кой да ни пази, ако излезем от НАТО, напротив, ще се окажем безпомощни срещу безскрупулен и мощен враг.

Не виждам изход и в скорошни избори. Най-много новите русофилски партии да изсмучат 10-15 процента от ИТН и БСП, с което безпътицата ще се задълбочи. Ново служебно правителство на Радев рискува да предизвика яростни протести, този път срещу самия него заради съмнения в путинизъм, а ще засили и изолацията на страната ни, която тъкмо уж започвахме да преодоляваме. Доскоро мислех, че управляващите могат да търсят полета на евроатлантическо сътрудничество с опозицията, но радикализацията и там се засили.

В шаха наричат това цуг-цванг – разпределението на фигурите те принуждава да играеш точно определени ходове и те май са тези, които обстоятелствата ни позволяват да правим. В настаналата врява и безнадеждност единственото, което ни остава, е да запазим психическото си здраве. Да се научим да превключваме канала, когато почнат да ни разтягат апокалиптични локуми, да проверяваме всекидневните сензационни разкрития и да запомняме добре онзи, който вчера ни е лъгал. Добре ще е като общество да се съсредоточим върху онова, което наистина може и трябва да се направи, за да вървим напред, не върху раздразненията, с които ни заливат. И да оставим г-н Петков сам да се погрижи за обувките си.

Автор: Ивайло Дичев

Нима войната вече е в България? Отряди на противника щурмуват София и ни нападат по подлезите. Телевизионните говорители са минали на фалцет, вещаейки неминуем крах на Третата българска държава, ако не и на Запада като такъв. Подкрепят ги дискретно социологически агенции с подходящи графики. В самата управляваща коалиция БСП чертае червени кремълски линии, ИТН обявява, че времето на компромисите е изтекло, а ДБ вдига червени флагчета и жълти картони.

Защо е тази радикализация?

Множат се протести по всички възможни поводи и, разбира се, горката Северна Македония отново се размахва из медиите като заплаха срещу прозападните елити от страна на предполагаемия русофилски и сърбомански народ. Специфичен признак на кризата е, че не минава ден без президентът да се изкаже по някоя тема и няма кой да му подшушне, че малко прехвърля мярката.

Сякаш се върнахме във времето на прехода, когато приятели и дори семейства се разделяха въз основа на политически пристрастия. Сега тази драма се разиграва основно в социалните мрежи. Ако някой се наеме да преброи блокиранията във Фейсбук на събеседници, които ви вбесяват идеологически, вероятно ще имаме и цифров израз на радикализацията. Само дето днес е по-сложно. Ако през 1990-те се караха комунисти и антикомунисти, днес всеки е срещу всеки – евроатлантици срещу путинисти, нови политици срещу предишни, президентски срещу антипрезидентски, турци срещу българи, мейнстрийм партии срещу наследниците на цирк "Атака" от "Възраждане"…

Не само фрагментирането на фронтовите линии е ново: днес партиите като че ли не предлагат управленски алтернативи – задоволяват се да охулват опонента и това взаимно охулване започва да истеризира гражданството. Че всинца са маскари – това преди беше частно мнение на аполитичния българин: днес тази скудоумна мисъл е изпълнила всеки ъгъл на публичността – политиците крадат, некадърни са, служат на чужди интереси, българска работа. Дето се казва – да вдигаме чукалата и да разпускаме държавата.

Обувките на Петков ли са най-важни?

Ето и един пример: Връща се Кирил Петков от САЩ с обещание за доставки на втечнен газ, който да компенсира едностранния шантаж на Русия. Вярно, не знаем още много за сделката. И все пак как го посрещат? Едни не вярват, че нещо е постигнал, превеждат американското комюнике, където не се споменава газ. Други правят сметки, за да ни докажат, че няма как американският газ да е по-евтин от руския, имало транспорт, втечняване, загуби. Трети разконспирират прословутите посредници, които щели да оберат каймака на сделката, защото нали комунизмът ни е научил да мразим търговеца-паразит. Четвърти просто лъжат, че Петков не се е срещнал с никакви важни хора във Вашингтон, а журналистите се разсейват в името на всичките гледни точки. Пети са най-автентични: организират подигравки за смачкания панталон и неуставните обувки на българския премиер, сниман до Камала Харис.

Така е за всичко. Ако дадат нещо на пенсионерите, новина ще е, че пощата е била хакната или че междувременно агнешкото е поскъпнало. Ако се появи на хоризонта инвеститор, незабавно бива разобличен като албанец, путинист или бивш служител на някого. Ако ни обещаят, че ще отбиват някакви стотинки на колонката за бензин, всички в хор почват да викат, че не било ясно как ще става. Да не говорим за по-сложни политически уравнения от типа на това, че щом превозвачите искат хубави пътища, трябва да са готови да плащат тол-такси. Ами защо да не протестират и против таксите, и против лошите пътища?

Не казвам, че не бива да критикуваме управляващите: с реформите са до никъде, не смеят да заемат принципна позиция за подкрепа на Украйна, карат се, създават усещане, че сме пред избори. Но погледнете го от другата страна. България не е била в толкова тежко положение от Втората световна война насам, а кризата ни заварва начело с един фрагментиран парламент, с ожесточена опозиция и деморализиран народ. Оттатък Черно море една тоталитарна империя насочва срещу нас ядрените си ракети и поставя в бойна готовност "петата си колона", въоръжена не само с тролове, но и с рафинерия, продажни партии, криминални зависимости. Как реагират политиците пред лицето на опасността? Радикализират се – с надеждата, че ще привлекат някой и друг процент избиратели. Нещо повече, тази радикализация се харесва, възприема се като принципност, като решителност.

Чакат ни тежки години

Имам чувството, че нашите съграждани не си дават сметка за сериозността на ситуацията. Разберете, ние сме във война: студена, но много сериозна. Защото граденият с десетилетия мирен ред в света беше брутално погазен от членката на Съвета за сигурност, която следваше да го опазва. Провали се планът на западните демокрации да повлияят на диктатурите посредством мирна търговия. Оказа се, че диктатурите използват добронамереността на Запада, за да разработват нови оръжия и технологии на дигитална пропаганда, а мирът е само военна хитрост.

Най-вероятно ни чакат тежки години. Инфлацията няма да спре, ако речем да пълзим пред "Газпром" и да приемем техния унизителен диктат. Няма да прокопсаме, ако се откажем от еврото и възстановим гордия си финансов суверенитет, обратно, чака ни Виденова хиперинфлация. Няма кой да ни пази, ако излезем от НАТО, напротив, ще се окажем безпомощни срещу безскрупулен и мощен враг.

Не виждам изход и в скорошни избори. Най-много новите русофилски партии да изсмучат 10-15 процента от ИТН и БСП, с което безпътицата ще се задълбочи. Ново служебно правителство на Радев рискува да предизвика яростни протести, този път срещу самия него заради съмнения в путинизъм, а ще засили и изолацията на страната ни, която тъкмо уж започвахме да преодоляваме. Доскоро мислех, че управляващите могат да търсят полета на евроатлантическо сътрудничество с опозицията, но радикализацията и там се засили.

В шаха наричат това цуг-цванг – разпределението на фигурите те принуждава да играеш точно определени ходове и те май са тези, които обстоятелствата ни позволяват да правим. В настаналата врява и безнадеждност единственото, което ни остава, е да запазим психическото си здраве. Да се научим да превключваме канала, когато почнат да ни разтягат апокалиптични локуми, да проверяваме всекидневните сензационни разкрития и да запомняме добре онзи, който вчера ни е лъгал. Добре ще е като общество да се съсредоточим върху онова, което наистина може и трябва да се направи, за да вървим напред, не върху раздразненията, с които ни заливат. И да оставим г-н Петков сам да се погрижи за обувките си.

Автор: Ивайло Дичев

Източник