Българските чужденци в България

Коментар на Славчо Кънчев*

Няма да свършат бедите на държавите и на самото човечество, докато философите по света не станат крале, или докато онези, които наричаме крале и управници, в действителност и наистина не станат философи, така че политическата власт и философията да бъдат в едни и същи ръце.

Платон (427–347 г. пр.н.е.) – древногръцки философ

Торнадото на „демокрацията“, вилнеещо върху земята българска от 10 ноември 1989 г. насам, засмука едно фундаментално понятие от социалния дискурс у нас.

Понятието „Родина“. Нашата Родина България. Твоята и моята Родина.

Тяхната Родина също – Родината на нашите деди.

Заедно с понятието „Родина“, попаднали под валяка на новата неолиберална семантична „Света троица“: „дерегулация – приватизация – плурализъм“, постепенно бяха смачкани и изпразнени от съдържание много производни думи с корен „род“: родословие, родолюбие, родолюбец, родолюбив, родолюбивост, родолюбка, родея се, родоначалник… Изчезнаха не само позитивни понятия, свързани с рода – с българския род, но и цялата общност на думи със същия корен, но с отрицателно съдържание: родоотстъпничество, родоотстъпнически, родоотстъпник, родоостъпничка.

Всъщност какво представлява родината?

Италианският политик и журналист, виден активист на движението за обединение на Италия Джузепе Мацини (1805–1872 г.) пише: „Родината не е територия – територията е само основата. Родината е идеята, която се ражда върху нея; тя е мисълта, носеща любов и чувство за общност, сплотяващо в едно всички деца на тази територия. Докато дори само един от вашите братя не е представен със своя глас в развитието на националния живот, докато дори само един вегетира необразован между образованите, докато дори само един способен и желаещ да работи тъне в мизерия поради липсата на работа, дотогава вие няма да имате родината, каквато би трябвало да имате – родина на всички, родина за всички“.

В създадената от колектив френски автори „Енциклопедия“ или „Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите“, издадена от 1751 до 1780 г. в 17 тома текст и 11 тома илюстрации, чиито редактори били Дени Дидро и Ж. Л. Д’Аламбер, а сред нейните автори били Волтер, Кондиляк, Халвеций, Холбах, Монтескьо, Русо, Тюрго, Рейнал, Ж. Бюфон, е изрично пояснено, че „patrie“ – тоест „родина“, не означава мястото, където сме родени, както повелява общоприетото схващане, а свободна държава (ětat libre), на която всички ние сме членове и чиито закони защитават нашите свободни и нашето щастие (nos libertés et notre bonheur).

Показателно е, че политическите писатели от епохата на Просвещението използват „родина“ като синоним на „република“, смятайки, че истинска родина може да бъде само свободната република. Тази теза съвсем не е в категорията на полемическите позиции – напротив, изразява категоричното схващане, че в условията на деспотично управление гражданите де факто са беззащитни и не могат да участват в обществения живот, сякаш са чужденци, следователно нямат родина.

Наистина деспотизмът има своя исторически произход като система на държавно устройство, характеризираща се с пълен произвол на властта и обезправено положение на поданиците – характерна ситуация за неограничените монархии. Класическият деспотизъм е бил характерен за държавите на Древния Изток (Асирия, Вавилон и др.). Но по-късно деспотизмът добива преносен смисъл на единовластие, подтискане на свободната воля и произвол спрямо поставените в зависимо положение.

Формално подходено, може да бъде направен изводът, че настоящето положение на българските граждани е вследствие на реализиран значителен напредък спрямо живота на техните прадеди в българските царства, съществували преди България да бъде завоювана от Византия и да прекрати съществуването си като независима държава, както и столетия по-късно.

Но дали наистина пълнолетното българско население, обитаващо съвременна България, може пълноправно да участва в обществения живот, като изхожда от позицията си на суверен?

Както постановява чл. 11, ал. 3 от сега действащия основен закон у нас: „Партиите съдействат за формиране на политическата воля на гражданите. Редът за образуване и прекратяване на политически партии, както и условията за тяхната дейност, се уреждат със закон“.

Ето защо, реши ли един средностатистически пълнолетен български гражданин да заеме активна позиция в обществения живот, наложително е да се приобщи към партийна формация. Направим ли и уместното предположение, че този гражданин е средно интелигентен, то съвсем логично е той да се позаинтересува от т. нар. „path dependence“ – термин, означаващ „зависимост от пътеката“. Тоест бъдещият партиен симпатизант, член, активист или пр., да се запознае с изявите и дейността на партийната формация до този момент. Че дано да се ориентира в каква посока е насочен коловозът, по който се движи тя, теглена от локомотива на своята идеологическа платформа.

Е, тогава на този средностатистически български гражданин/гражданка, бързо ще се проясни, че чудесата от „Приказките на Шехерезата“, „Гъливер в страната на лилипутите“ и после „Гъливер в страната на великаните“, както и невероятностите от „Алиса в страната на чудесата“ са бледи фантазии на автори с бедно въображение. Не опознали калейдоскопа на политическия живот у нас, превърнал Родината на българския суверен в негов пандемониум**.

Дори този средностатистически български гражданин да не е запознат със сентенцията на полския поет и писател-сатирик Станислав Лец (1909–1966 г.): „За да стигнеш до извора, трябва да плуваш срещу течението“, то той се упътва към епистоларния страж на правата на суверена, пръкнал се на 13 юли 1991 г. – Конституцията на Република България.

И си задава един фундаментален въпрос: Конституира ли основният закон битността на България като република?

Републиканското равенство не включва само равни граждански и политически права, то утвърждава изискването да се гарантират на всички граждани социални, икономически, културни условия, които позволяват всекиму да живее с присъщите на гражданския живот достойнство и самоуважение.

Още в древния Рим под „република“ са разбирали политическата общност от суверенни граждани, основана върху правото и общото благо. Цицерон пише, че res publica означава „дела на народа“ (res publica – res populi), тоест, че обществените дела (държавата) е дело на народа. И добавя, че народ не е „всеки сбор от хора, съединени по някакъв си начин, а обединение от хора, сплотени за спазване на правовия ред и за общност на интересите“.

Вторият основен принцип на републиканизма е в това, човек да не зависи от произвола на едного или на няколко и тя – свободата, – изисква, освен строгото зачитане на закона, равенство в гражданските и политическите права. Ето защо, на първо място, републиката би трябвало да се противопоставя срещу властта без задръжки и без правила – който и да я упражнява.

Но, както заключава още Николо Макиавели (1469–1527 г.), най-коварната опасност, застрашаваща общата свобода, е политическата корупция, която прави гражданите неспособни да преценяват мъдро хората и нещата, кара ги да смесват добродетел с порок, отнема им моралната сила да се противопоставят на потисничеството и да се борят срещу несправедливостта, тоест подтиква ги да слугуват и да угодничат.

Като противодействие на хората, които искат да властват над законите, да налагат своята воля и да превръщат другите граждани в свои слуги и източник на своите облаги, републиканските политически автори неведнъж са повтаряли, че защитата на републиканската форма на управление се поддържа от особен вид мъдрост, която кара гражданите да проумеят, че техният личен интерес не би трябвало да бъде насочван срещу общото благо; от онази щедрост на душата и онази справедлива амбиция, която ги подтиква да участват в обществения живот; от онази вътрешна сила, която им вдъхва увереност да се противопоставят на властниците и арогантните, които искат да подтискат.

В сегашните условия у нас, когато същностната демокрация се измества от перцепционни пърформанси с фасадна демокрация, изпразнена от съдържание; когато държавното управление бива отклонявано от върховната си и единствена мисия да служи за благото на суверена, републиканизмът остава единственият възможен проект за осъществим социален инженеринг, който би опазил обществено-държавната цялост.

Но тази функционална защита на интересите на суверена би могла да се осъществява на законова основа само в условията на една нова конституция, която да не представлява комплексно ограничение на правото на суверена да осъществява власт от последна инстанция – в противовес на патромониалното и клиентелисткото управление на (псевдо)елитите.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.

** – (гр.) Свърталище на зли духове, ад.

Коментар на Славчо Кънчев*

Няма да свършат бедите на държавите и на самото човечество, докато философите по света не станат крале, или докато онези, които наричаме крале и управници, в действителност и наистина не станат философи, така че политическата власт и философията да бъдат в едни и същи ръце.

Платон (427–347 г. пр.н.е.) – древногръцки философ

Торнадото на „демокрацията“, вилнеещо върху земята българска от 10 ноември 1989 г. насам, засмука едно фундаментално понятие от социалния дискурс у нас.

Понятието „Родина“. Нашата Родина България. Твоята и моята Родина.

Тяхната Родина също – Родината на нашите деди.

Заедно с понятието „Родина“, попаднали под валяка на новата неолиберална семантична „Света троица“: „дерегулация – приватизация – плурализъм“, постепенно бяха смачкани и изпразнени от съдържание много производни думи с корен „род“: родословие, родолюбие, родолюбец, родолюбив, родолюбивост, родолюбка, родея се, родоначалник… Изчезнаха не само позитивни понятия, свързани с рода – с българския род, но и цялата общност на думи със същия корен, но с отрицателно съдържание: родоотстъпничество, родоотстъпнически, родоотстъпник, родоостъпничка.

Всъщност какво представлява родината?

Италианският политик и журналист, виден активист на движението за обединение на Италия Джузепе Мацини (1805–1872 г.) пише: „Родината не е територия – територията е само основата. Родината е идеята, която се ражда върху нея; тя е мисълта, носеща любов и чувство за общност, сплотяващо в едно всички деца на тази територия. Докато дори само един от вашите братя не е представен със своя глас в развитието на националния живот, докато дори само един вегетира необразован между образованите, докато дори само един способен и желаещ да работи тъне в мизерия поради липсата на работа, дотогава вие няма да имате родината, каквато би трябвало да имате – родина на всички, родина за всички“.

В създадената от колектив френски автори „Енциклопедия“ или „Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите“, издадена от 1751 до 1780 г. в 17 тома текст и 11 тома илюстрации, чиито редактори били Дени Дидро и Ж. Л. Д’Аламбер, а сред нейните автори били Волтер, Кондиляк, Халвеций, Холбах, Монтескьо, Русо, Тюрго, Рейнал, Ж. Бюфон, е изрично пояснено, че „patrie“ – тоест „родина“, не означава мястото, където сме родени, както повелява общоприетото схващане, а свободна държава (ětat libre), на която всички ние сме членове и чиито закони защитават нашите свободни и нашето щастие (nos libertés et notre bonheur).

Показателно е, че политическите писатели от епохата на Просвещението използват „родина“ като синоним на „република“, смятайки, че истинска родина може да бъде само свободната република. Тази теза съвсем не е в категорията на полемическите позиции – напротив, изразява категоричното схващане, че в условията на деспотично управление гражданите де факто са беззащитни и не могат да участват в обществения живот, сякаш са чужденци, следователно нямат родина.

Наистина деспотизмът има своя исторически произход като система на държавно устройство, характеризираща се с пълен произвол на властта и обезправено положение на поданиците – характерна ситуация за неограничените монархии. Класическият деспотизъм е бил характерен за държавите на Древния Изток (Асирия, Вавилон и др.). Но по-късно деспотизмът добива преносен смисъл на единовластие, подтискане на свободната воля и произвол спрямо поставените в зависимо положение.

Формално подходено, може да бъде направен изводът, че настоящето положение на българските граждани е вследствие на реализиран значителен напредък спрямо живота на техните прадеди в българските царства, съществували преди България да бъде завоювана от Византия и да прекрати съществуването си като независима държава, както и столетия по-късно.

Но дали наистина пълнолетното българско население, обитаващо съвременна България, може пълноправно да участва в обществения живот, като изхожда от позицията си на суверен?

Както постановява чл. 11, ал. 3 от сега действащия основен закон у нас: „Партиите съдействат за формиране на политическата воля на гражданите. Редът за образуване и прекратяване на политически партии, както и условията за тяхната дейност, се уреждат със закон“.

Ето защо, реши ли един средностатистически пълнолетен български гражданин да заеме активна позиция в обществения живот, наложително е да се приобщи към партийна формация. Направим ли и уместното предположение, че този гражданин е средно интелигентен, то съвсем логично е той да се позаинтересува от т. нар. „path dependence“ – термин, означаващ „зависимост от пътеката“. Тоест бъдещият партиен симпатизант, член, активист или пр., да се запознае с изявите и дейността на партийната формация до този момент. Че дано да се ориентира в каква посока е насочен коловозът, по който се движи тя, теглена от локомотива на своята идеологическа платформа.

Е, тогава на този средностатистически български гражданин/гражданка, бързо ще се проясни, че чудесата от „Приказките на Шехерезата“, „Гъливер в страната на лилипутите“ и после „Гъливер в страната на великаните“, както и невероятностите от „Алиса в страната на чудесата“ са бледи фантазии на автори с бедно въображение. Не опознали калейдоскопа на политическия живот у нас, превърнал Родината на българския суверен в негов пандемониум**.

Дори този средностатистически български гражданин да не е запознат със сентенцията на полския поет и писател-сатирик Станислав Лец (1909–1966 г.): „За да стигнеш до извора, трябва да плуваш срещу течението“, то той се упътва към епистоларния страж на правата на суверена, пръкнал се на 13 юли 1991 г. – Конституцията на Република България.

И си задава един фундаментален въпрос: Конституира ли основният закон битността на България като република?

Републиканското равенство не включва само равни граждански и политически права, то утвърждава изискването да се гарантират на всички граждани социални, икономически, културни условия, които позволяват всекиму да живее с присъщите на гражданския живот достойнство и самоуважение.

Още в древния Рим под „република“ са разбирали политическата общност от суверенни граждани, основана върху правото и общото благо. Цицерон пише, че res publica означава „дела на народа“ (res publica – res populi), тоест, че обществените дела (държавата) е дело на народа. И добавя, че народ не е „всеки сбор от хора, съединени по някакъв си начин, а обединение от хора, сплотени за спазване на правовия ред и за общност на интересите“.

Вторият основен принцип на републиканизма е в това, човек да не зависи от произвола на едного или на няколко и тя – свободата, – изисква, освен строгото зачитане на закона, равенство в гражданските и политическите права. Ето защо, на първо място, републиката би трябвало да се противопоставя срещу властта без задръжки и без правила – който и да я упражнява.

Но, както заключава още Николо Макиавели (1469–1527 г.), най-коварната опасност, застрашаваща общата свобода, е политическата корупция, която прави гражданите неспособни да преценяват мъдро хората и нещата, кара ги да смесват добродетел с порок, отнема им моралната сила да се противопоставят на потисничеството и да се борят срещу несправедливостта, тоест подтиква ги да слугуват и да угодничат.

Като противодействие на хората, които искат да властват над законите, да налагат своята воля и да превръщат другите граждани в свои слуги и източник на своите облаги, републиканските политически автори неведнъж са повтаряли, че защитата на републиканската форма на управление се поддържа от особен вид мъдрост, която кара гражданите да проумеят, че техният личен интерес не би трябвало да бъде насочван срещу общото благо; от онази щедрост на душата и онази справедлива амбиция, която ги подтиква да участват в обществения живот; от онази вътрешна сила, която им вдъхва увереност да се противопоставят на властниците и арогантните, които искат да подтискат.

В сегашните условия у нас, когато същностната демокрация се измества от перцепционни пърформанси с фасадна демокрация, изпразнена от съдържание; когато държавното управление бива отклонявано от върховната си и единствена мисия да служи за благото на суверена, републиканизмът остава единственият възможен проект за осъществим социален инженеринг, който би опазил обществено-държавната цялост.

Но тази функционална защита на интересите на суверена би могла да се осъществява на законова основа само в условията на една нова конституция, която да не представлява комплексно ограничение на правото на суверена да осъществява власт от последна инстанция – в противовес на патромониалното и клиентелисткото управление на (псевдо)елитите.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.

** – (гр.) Свърталище на зли духове, ад.

Източник